Баналнен очерк на живота ми, в който нищо кой знае какво не се случва. Споделям по-скоро със себе си зад освобождаващата маска на анонимността.

На 24 съм, тамън завърших престижна специалност в университета. Отличничка. Минавам за активен млад човек и доста хубава девойка. Гордостта на мама и тате. Това на пръв поглед. Понеже често съдим за хората по резултатите.

Истината е, че сме адски слепи. Зад тая прекрасна маска съм си чисто и просто прасе. Свиня. Старец по душа. Живея сама. Вечерям бира и закусвам чипс. Понякога не излизам с месеци (о, как никой от милите ми приятели не подозира, че спретнатото момиче по цяла нощ след работа лежи на дивана, налива се с уиски и работи усилено на фона на "Хиподил" и "Цироза"... не че ми се налага, просто работата ме поддържа що-годе извън летаргия). Но за пред околните съм изгладила имидж на good girl - послушен, приветлив, амбициозен и общителен човек. И посредствен. Щото тълпата не обича тия, дето се депресират. И дето слушат различна музика. А най-плашещи са женските човеци, които са като мен. Та затова съм подхванала мимикрията, която ме спасява от отхвърляне, но и ме обрича...

Имам и друг сезон - на безсмислените опити за социализация, ерго обиколки по барове. Целувам се с непознати. Рядко ми дреме наистина за някой. И тука ми е мъката. Всъщност ми дреме за всички. Всъщност не ми липсва емоционалност. Точно обратното - обичам целия свят, бе! Искам всеки да се чувства добре, да е щастлив и уверен. Готова съм да се правя на тъпа, за да зарадвам приятелка с ниски резултати, да се хиля на глупави истории. Но да видя чиста радост в очичките отсреща. Обаче нищо не виждам. Няма никой там. Само обвивки. Отчаяно имам нужда от смисъл. От смислени хора и разговори. От смислени дела.

Преди време имах порив към доброволчески дейности. Един ден няколко големи чувала с кучешка храна за бездомни животни пред очите ми потеглиха към дома на един от мениджърите на нас, доброволците. Няма какво добро да дам на такъв свят. До тука със смислените дела. Вече не ми дреме. Още в училище забелязах, че често ни оценяват най-високо там, където сме най-посредствени - назубрили урока без мисъл, а ни хокат където сме наистина добри - "надращили" хулигански чина с някой смел стих или шарж на учителката. В последствие отличникът в живота губи, а бунтарчето от последния чин става поет, журналист, etc. Но невинаги.

Въобще в живота няма логика. И смисъл не намерих. Има само хаос. Ама си го живея. Защото съм прасе. А прасето като всяко животно не може да се избави от вродения си инстинкт за самосъхранение.